Едва ли някой помни точната година, в която една известна марка наша бира започна, по думите им, завръщане към корените си. Повече хора обаче може би ще се досетят колко истинско изглеждаше на фона на всичко останало в хладилните витрини.
Не съм от най-страстните бираджии, само като помисля за 2-3 студени и вече съм с бирено шкембе. За една „друга бира“ обаче името ми сигурно ще излезе като синоним на страст в речниците. Точно за нея ми се пише – за по-ретрото „ретро“ на самите нас.
Някой случайно да има пресен пример за разговор с друг човек без той веднъж да погледне към телефона или монитора? И не, нямам предвид да излезем задружно навън напук на извънредното положение. Макар че на всички май много ни залипсва изведнъж личният контакт, а?
Може би съм твърде ретро/ олд-скул, но вярвам, че от ближния можем да научим и разберем много повече от цялото съдържание на Netflix, HBOGO и Замунда, взети заедно!
Това явление не е ново, навсякъде около нас е и въздейства както на това дали искаме да си сменим работата, гаджето, квартирата (хазяина) или нещо друго. Просто не отделяме 100% от вниманието си на отсрещния и това е. Примерно, възниква казус в офиса и колега ни моли да „хвърлим едно око“ на решението преди да бъде официално въведено.
Сега:
1. Едва ли очаква физически да хвърлим окото си някъде, това го предполагаме лесно.
2. За правописни грешки ли да гледаме?
3. За смисленост на текста?
4. Истинност/фактологичност?
5. Може би просто не е уверен и търси подкрепа в работата си?
6. Или пък тайно има симпатии към нас и търси повече време с нас?
7. Няколко точки от горните едновременно?
8. Нещо друго?
А колко от нас ще отделят време да разберем колегата какво е искал да каже всъщност? Доста по-лесно е да „стреляме“ в тъмното, пък ако уцелим, берекет. Ежедневието ни е пълно с моменти, в които предполагаме и допълваме чуждата мисъл с наш „смисъл“ по несъзнателен начин.
Особено от тази седмица ще сме постоянно в интернет. На много места там съм срещал, че думите са най-силното оръжие, с което разполагаме. Всяка дума е едновременно субективизъм и обективизъм, вплетени в някаква магия, с която ние докосваме ближния и той докосва нас. Какво толкова ще се загуби, ако сме истински Ретро и през идните седмици/ месеци се обърнем към хората, които са до нас – гадже, съпруг/ съпруга, текущи колеги, приятели – и им отделим времето и вниманието, които заслужават?
Неизвинено е извинението, че трябва да излизате до магазина/ за работа.
автор: Николай Кунчев